Един от най-силните любовни стихове, писан някога. Малко думи, които казват толкова много.


Прощално /Вапцаров/

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Жестоко! От къде го изкопа това? Бя забравила,че иам такива силни думи.

И на мен мног оми харесва това стихотворение на Вапцаров, имам спомени любовни с него - от една мноого голяма любов за мен ! Спомних си просто - извинете ме ;(

Това стихотворение Вапцаров го пише в затвора, докато чака разстрела си.

Ето каква личност е разстреляна от ЦАРЯ и неговата прислуга ........................
Да , Вапцаров е велик не само с това , че в навечерието на своя разстрел той намира сили да напише такива силни стихове показващи огромната му любов .
За това е моята сълза, за този родолюбив БЪЛГАРИН , чийто живот е отнет от ЦАРСКАТА ВЛАСТ .

БЪЛГАРИН - ВАПЦАРОВЕЦ

Лирика ,пусни още нещо такова.Тези хубави стихове не трябва да се забравят.

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.



Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.



Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.



Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

Че Вапцаров е велик спор няма:
"....Аз паднах,
друг ще ме смени и толкоз...
какво тук значи някаква си личност.."
За мен въпроса е друг, кой го смени? До ден днешен не мога да си отговоря на този въпрос:((((

Браво бе ,хора! Още е жив духът на българина.Ако по-често четеме качествена поезия може и да ни бъде.

Не можеш да замениш нещо незаменимо

ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там -
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

Ето и друго любимо от Него:

Песен за човека

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека... –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат...
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?

МАЙКА

Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви!
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка …

Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и кмъни голи.

Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.

Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.

Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова -
как очите му бягали все
на бащата в пищова.

Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.

Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.

Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.

Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:

“Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.

Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай…
Не ставай хайдутин…”

Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и … станал комита.

Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.

Отишъл си бея.
Отишъл си - значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! -
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване.

Смълчал се народа.
Смълчал се и само сумтел.
И вече не виждал на робството де ще е края.
Излезли комити,
в горите не бродили те,
а се разкарвали с “Щаери”.

А там, във гората,
израсли железни тръби.
Комини израсли в гората.
И със рапидно-стоманни зъби
заръфал снагата й
гатер.

Пак майка.
И майката имала син.
Залoствала всяка вечер вратите
и пяла му:
“Нанкай, сега сме сами,
нанкай, не ставай комита.”

Комита не станал.
Не бил бикоглав. -
послушен бил момъка, значи.
Но някой разнесе в селото мълва,
че паднал убит като стачник.

"Песен за човека" е наистина велико стихотворение.Кара те да се замислиш върху много неща от живота

RE: Не!Не може да бъде! satanasowa Профил Изпрати email 23.09.2008 19:38
Когато цъфнат, теменугите и работата тръгне зле
е...... им майката на другите и гледай ти да си добре.
Колко добре е казано.

направо ми се насълзиха очите!

Стон



На Лора



Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!



Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

Свежи горски теменужки ти изпращам сутрин рано,
всяка вечер ти изпращам розите по здрач набрани.
Знаеш ли какво ти казват моите цветя,момиче,
Всеки ден да си ми вярна,всяка нощ да ме обичаш..........

А от кого е това? Супер е!

Хайне, може би

От Хайне.

И кой е месеца на любовта????

IX – Хайнрих Хайне (Из “Любовни строфи”)



Това човек ощастливява,
това завърта негова глава
когато има три любими
но само чифт крака.

При едната тичам сутринта,
при втората щом свечери;
Третата при мене идва по обяд
под покрив мой дори.

Сбогом, мои три любими,
имам само чифт крака.
Да се любувам на красивата природа
искам аз на селска тишина.
;-)))))

ЕТО МОЕТО ЛЮБИМО ОТ ВАПЦАРОВ
Влак

Влак през гарата протегнат.

Празник. Слънцето блести.

И народа се тълпи

на перона.

Той от жегата ще бега

там – навън, навън, навън

под дърветата, където

има в туй горещо лето

сянка и спокоен сън.



А отпред на влака чака

горделивата машина.

И кълба от дим изскачат

и се пръскат над комина.



Ние с тебе, мой читател,

ще отидем на Владая.

Там е толкова приятно!

Там на воля ще играем!



И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.



Влак, напред лети, лети!...

Но машината сама

не върви –

трябва пара.

Кой я кара? –

Машиниста и огняра.



Машинистът бди на пост –

той командва всеки лост.

А огняра, в пот облен,

хвърля въглища в пещта,

че машината реве:

Знай добре, знай добре,

пара трябва ми на мен,

много пара и вода.



Към Владая влак лети.

Пътя стръмен е нагоре.

И машината сумти

и се моли и говори:

– Ох, не мога, ох, не мога,

оставете ме за бога

дъх за малко да си взема!

А огняра отговаря:

– Няма време! Няма време!

– Уморена си – аз зная –

и отвръща машиниста. –

Ще починеш на Владая,

малко там ще те почистим

и ще ти дадем вода.

Да, да,

там ще ти дадем вода.



Ето и Владая. Ето

под разлистени дървета

сенки в близката гора

и полянки за игра.

Тук ще спреме, мой читател,

тук е толкова приятно!

И когато падне мрак

над зелената гора,

ние с вечерния влак

ще се върнем у дома.



II



Стига песни и игри!

Над гори и канари

вечерния здрач пълзи,

над горите, с здрач покрити,

виснат сиви,

дъжделиви,

буреносни

зли

мъгли.



Ей, читателю, ела

да се върнем у дома!

Не виде ли, капка дъжд

падна вече.

Изведнъж

недалече

секна огнена стрела.

У дома! У дома!



Нататък, нататък са хукнали всички,

нататък, нататък към гарата тичат,

там влака ще чака народа уплашен,

че бурята иде свирепа и страшна,

да бързаме здраво, читателю драг,

че гони ни буря, че гони ни мрак.



Най-после и гарата стигнахме! Ето,

чиновника, спретнат стои пред гишето,

народа се блъска, тълпи се отвред,

а той разпорежда: – Полека! Със ред!

Печат ще ударя на всеки билет!



Госпожа една си протяга ръцете:

– Ах, моля, изгубих си днеска билета,

за София искам сега да си взема.

Ще дойде ли влака таз вечер навреме?

– Разбира се, да, разбира се, да,

но моля, запазвайте ред, господа!



Чиновника вече затваря гишето,

печат е ударен на всички билети.

А телефонът отсреща звъни:

– О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали...

Пристигна ли влака?... Пусни го навреме,

машината трябва вода да си вземе.

Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!



Чуй как тръпнат и потракват

релсите. Това е влака!

Нека вятъра фучи,

нека вън дъжда се лее!

Виж, три огнени очи

бързо мрака разпиляват,

идетой насам и бодро

колелата се въртят,

като че разказват гордо

за изминатия път.

Чуй, той кани отдалече:

„Тук при мен, при мен, човече,

тука вятъра не духа,

тук е топло, тук е сухо.

Ще починете, а аз

ще ви заведа у вас.“



А пък входния семафор

своята ръка рамахва

и със важен, важен жест

казва: „Път свободен! Влез!“



Спира влака пред перона,

спират двадесет вагона

и за миг сред глъч и врява,

виж, перона опустява.



III



Във купето има трима:

баба, старец и младеж.

И навлезли, тя подзема

със приветен, тих брътвеж:



– Вън вали ли? Да вали!

Време му е, нека плиска!

От градо ли сте, или

татък некъде от близко?



– От града сме. – А, така ли?

Що не кажете тогава?!

Да сте чули и срещали

нейде Дино от Дъбрава?



Син ми е, та със старика

му отиваме на гости.

Да го видим, що се вика,

пък да сложим стари кости.



В ъгъла старика дреме

със луличка във устата

и във такт, в размерно време,

олюлява си главата.



А младежа гледа с мътни,

гледа с трескави очи

в коридора всеки пътник

и мълчи, мълчи, мълчи.



– Ще ти мине като куче –

бабата го утешава. –

Във града светът е учен,

сетне, всичко с кураж става.



– Ех, с кураж... но и с пари!

– И парите требват, баби,

огънят да ги гори!

Откъм тех комай сме слаби.



Но нали си млад, ще мине,

болестта от младост бега!

Не е тя за млади, сине,

тя на старите прилега!

– Има във града, разправят,

болница. Да мога там

да се настаня, тогава,

вярвам, ще ми мине. Знам



от село момче, което

мислехме, че ще умре,

влезе в нея и момчето

оздраве! Оздраве!



И отново пак мълчи,

пак унася се младежа.

Бабата го гледа с нежни,

топли, майчини очи.



Колко хубави мечти

носиш в своите купета,

влак, преминал през гори

и през ширните полета!



Но за всичките съдби

там – в вагоните закрити,

кой на поста вярно бди

със очи във мрака впити?



Кой във дневната омара

и във вечерния мрак

с равномерно темпо верно

кара пътнишкия влак? –

Машиниста и огняра.



Тя, машината, е също

като всеки жив човек,

по нагорнището пъшка,

а надолу удря в бег.



И затуй, когато мина

влака гарата, надолу

облекчената машина

машиниста взе да моли:



– Ох, пусни ме! Охлаби

ти спирачките и аз

ще се спусна нанадоле

с триста километра в час.



Охлаби и ще се спусна,

в мене сигурен бъди,

ще премина аз изкусно

леко всеки нов завой.

С триста километра в час

ще летя във мрака аз,

не се бой, не се бой!

Само малко охлаби.

Ах, да знаеш как обичам

по надолното да тичам!...

Милостив към мен бъди!



Машинистът й отвръща:

– А защо, проклета дъще,

ти по стръмното нагоре

друго молиш и говориш?



– Ех, нима така се кара

влак по този хубав път?!

Тук не трябва даже пара,

колелата се въртят

тихо, гладко, с устрем лек

и помислил би човек –

не вървят,

а летят.



Машинистът отговаря:

– Още десет километра

мога да отпусна аз,

но надоле с ред ще караш.

Виж, отвън е дъжд и вятър,

да не стягам час по час

със спирачката. Разбра ли?



А машината се хвали:

– Трака-трак, трака-трак,

не ме плаши дъжд и мрак,

имам аз отпред прожектор,

той ми свети надалеко.

Трака-трак, трака-трак,

не ме плаши дъжд и мрак.



*

Тук е топло, приятно, нали?

Във вагона дъжда не вали,

но навънка със дъжд и със вятър се бори

човек неуморен.



Обхожда веднъж той и пак се повръща,

обхожда железния път

и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи

дечицата – кротичко спят.“



Той мисли за тези дечица, които

отиват със влака в града,

и гледа небето – пробито корито,

което изсипва дъжда.



„Ще мина отново. Да бъдем на чисто.

Ще падне случайно скала...

И как ли ще може сега машиниста

да види сред тази мъгла?“



Човека потъва сред мрака,

а влака лети като бясна стрела,

потиска небето със мрак дефилето,

със мрак и със гъста мъгла.



„Аз съм могъща и мощна машина,

аз съм с стоманни ръце,

моята плът е корава и здрава,

огън е мойто сърце.



Аз не познавам какво е умора,

мога да мина стрела.

Със дъжд и със вятър, със хали се боря

и с непрогледна мъгла.“



А огняра й говори:

– Как по стръмното нагоре,

ако не подхвърля аз

въглища във твойта пещ,

ще се движиш ти тогаз?

Щеш не щеш,

ще запреш!



– Ах, ти жалка самохвалка –

машиниста се обажда, –

как във твоята глава

толкоз глупости се раждат?!



И защо са тез хвалби?

Ей сега, ако река

да натегна с таз ръка

здраво твоята спирачка,

мислиш ли, че можеш ти

да направиш поне крачка?



А машината отвръща:

– Аз съм силна и могъща,

но с спирачка всеки знае

другите да обуздае.



Вий сте слаби, слаби, слаби,

с жалки немощни ръце

и страхливи като баби,

без сърце, без сърце.



Вас ви чакат цял живот

в къщи вашите деца.

Щом усиля своя ход,

вие бърчите лица.

Срамота! Срамота!



Изведнъж в мъгла и дъжд,

там неясно

ту просветне, ту угасне

светлина! Светлина!

Стой! Отпред червен фенер!

Стой! На срещния завой –

кантонер!



Приближава все по-ясно,

расне страшната опасност

сред мъгла. Ето на:

там скала, скала, скала!



Машинистът е на пост

и спирачката е в ход.

Той командва всеки лост,

бди над нашия живот.



Бавно, бавно спира влака,

а отпред стои и чака

във ръката със фенер

бледен, мокър кантонер.



Той не чака тук награда,

виж сърдечните очи:

колко скромност, колко радост

и наивност в тях личи.



Тъй е скромен, мой читател,

всеки истински герой.

И когато чуеш вой

и хвалби от свой приятел,

знай, че той, знай, че той

не е никакъв герой!



От вагоните изскачат

дружно всичките спирачи

и със общи сили те

сенапъват в миг, така че

виж, скалата отлете

по надолнището, значи.



А началник-влака гледа:

няма никаква повреда.

Релсата напълно здрава,

що да чакаме тогава?

Чува се сигнал и пак

тръгва пътнишкия влак.



.................................................



Браво, браво, Вестинг Хаус,

Хардий, Божич, Кунц и Кнор,

вечна слава, вечна слава –

колелата пеят в хор,



че измислихте спирачки

здрави, сигурни, добри –

една ръчка завърти

и тогава спираш, значи,

точно дето искаш ти.



Браво, браво вам, другари,

машинисти и огняри,

що опасвате света

чак от северния студ

до екваторния пек

и разнасяте честта

и труда, и гордостта

на културния човек.



Браво бодри кантонери!

Със сигналните фенери

в дъжд и вятър, пек и студ

вие с непосилен труд

бдите, пазите редът.



Браво, браво вам, безбройни,

вам, безименни герои!

Вам, които тук ви нема

в тази мъничка поема,

без които кой знай как

би пътувал всеки влак.

Дамян Дамянов
Чудо

Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня.

На кой когато му се падне

"Песен за човека" е много силно и разтърсващо.
Вижте "Писмо", също от Вапцаров


Писмо

Адрес:

Сеньора

Франческа Лаборе

ХУЕСКА





Майко,



Фернандес убит!

Фернандес

зарит в земята!

Фернандес

го няма днес!

Фернандес

лежи в полята

пред стените

на Мадрид.



Той бе толкова добър,

те защо ми го убиха?

И след неговата смърт

боят им нима ще стихне?



Майко, само теб една

мойта скръб да кажа мога.

Знаеш как е през война,

колко са сълзите много. –



Взреш се в нечии очи

и утеха в тях подириш,

ала скръб и там горчи

и сълзи, сълзи напират...



Може би е брат умрел,

може би любим е паднал,

може би един шрапнел

е отнел прекрасна младост.



Може би сега и тя

като мен напразно чака,

ала влажната земя

го държи в прегръдка яка...



Майко, ти не го кори,

че отиде да се бие.

Фернандес бе прав, дори

мисля, че грешиме ние. –



Само той от нас прозре

истина една в живота –

по-добре е да умреш,

вместо да живееш скотски.



Хляб си имахме. Един

бе достатъчен за двама.

Но за бъдещия син

щеше ли да стигне, мамо?



После има друго. То

някак мъчно се разбира.

Тръгват. Бият се. Защо?

Само хлябът ли ги сбира?



Днес погребваха стоте,

дето ги зари блиндажа.

Аз с очите си видех,

но не мога да разкажа



колко странно бе това,

колко чудно бе за мене,

как във нова светлина

бяха хората огрени.



Аз видях, видях за миг

през дъските на ковчега,

през ковчежните дъски

те ръцете си протегат.



Те се сливат в свойта смърт,

във един човек се сливат

и в очите им горят

пламъци на смърт щастлива...



Изведнъж разбрах, че той

все пак трябваше да иде.

Милият, загина в бой

и не ще го вече видя.



Майко, Фернандес убит!

Фернандес го няма, мамо!

Фернандес лежи зарит!

Поплачи за младостта му.



Но пред стария мълчи! –

Тази скръб ще го разнищи.

Скрито нейде поплачи

и не казвай нищо, нищо...



Ако някой разбере,

ако някак той усети,

ти кажи, че сме добре

и очакваме детето.



Ти кажи му: "Долорес

детски приказки се учи.

И те питат с Фернандес

внук ли искаш, или внучка."



Друго да ти пиша, пак

скръб ще бъде, майко моя.

С поздрав: твоя дъщеря

Долорес Мария Гойя.

Найден Найденов

Защото ме обичаш...

С погледа ти нощем аз танцувам,

ръцете ти на щастие обричат,

косите ти от злато плах рисувам,

в този миг, защото ме обичаш.



Сънищата ми от теб са обуздани.

В тихи кътчета - идилия лирична,

далеко от житейски урагани,

до мене си, защото ме обичаш.



Усмивката ти тъй ме е пленила,

че сляп съм за света себичен,

когато ти в ръцете ми се свиваш

всеки ден, защото ме обичаш.

"Тишина"

Ти незнаеш колко тиха е нощта,
в която аз за теб се моля,
ти незнаеш колко тиха е радостта,
когато те откривам,
ти незнаеш колко тихо ми шепти любовта,
когато те съзирам.
Ти незнаеш какво е сладка мъка
и как те търся и как скърбя.
Ти незнаеш колко тиха е скръбта,
не си отивай,не ме оставяй да тъжа,
защото аз в теб намерих и огъня,
и болката и Любовта.

И оптимизъм :)

ВЯРА - Никола Йонков Вапцаров

Ето – аз Дишам, Работя, Живея
И стихове пиша (тъй както умея).
С живота под вежди се гледаме строго
и боря се с него, доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай, че мразя живота.
Напротив, напротив! – Дори да умирам,
Живота със грубите лапи челични
аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
Въжето и питат:
„Как искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:„Свалете! Свалете!
По скоро свалете въжето, злодеи!”

За него – ЖИВОТА – направил бих всичко.
Летял бих със пробна машина в небето,
Бих влезнал във взривна ракета,
Самичък бих търсил
в простора далечна планета.

Но все пак ще чувствам приятния гъдел
да гледам как горе небето синее.
Все пак ще чувствам приятния гъдел,
че още живея, че още ще бъда.

Но ето, да кажем, вий вземете – колко?
Пшеничено зърно, от моята Вяра,
бих ревнал тогава, бих ревнал от болка
като ранена в сърцето пантера.

Какво ще остане от мене тогава?
Миг след грабежа ще бъда разнищен.
И още по-ясно, и още по-право –
миг след грабежа ще бъда аз нищо.

Може би искате да я сразите
моята Вяра във дните честити,
моята Вяра, че утре ще бъде
живота по- хубав, живота по – мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! Не струва!

Тя е бронирана здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея - няма открити!
Няма открити!

Стига вече моля ви!!!!!

Хайде да се разходиге до тук:
poezia.za-tebe.com/

или до тук:

/www.beinsadouno.com/board/index.php?act=SF&s=&f=135

или до други подходящи места за обзелите ви настроения.

Много трудно ще кажа “Обичам те” –
прочети го във мойте очи
и не искай от мен полуистини
и сладникави полулъжи.

Ще се срещаме - ще се разделяме,
нашто време различно тече:
Тъй болезнено истинско в срещите,
а в разделите- небитие.

Ще те нося в сърцето си с нежност,
ще те милвам със мисли и с глас
и нечакан ще спираш при мене ти
и ще отлиташ с любовта ми богат.

И докато душите се търсят,
докато умовете не спят,
и вървиме свободни по пътя си-
Ще намираш пак пътя към мен.

Безнадеждно!!!!!
Не можете ли да сте влюбени по-дискретно, бе колежки? Еее, искате всички да научим трепетите ви. ОК. Дайте малко проза. Какви са обектите? Високи, руси, синеоки.... или тъмни балкански субекти?

КОСАЧИ

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.
От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
— Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
— Ида, и-даа! — отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.
Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
— Какво замълча, Благолаж? Карай де — каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.
Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:
— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
— Ей! — въздъхна Лазо.
— Мълчи! — обадиха се другите.
— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.
— Това е приказка, бе хлапе!
— Бабини деветини... измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.
—- Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
И Благолажът продължи:
— Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила...
Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:
— Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.
— После? — пламенно настоя Лазо.
— Какво повече от това? — рече Благолажът спокойно.
— Вещица! — въздъхна пак Лазо. — Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.
— Ти — това? Да видя, па да не повярвам — рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:
— И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
— Друго е моята Пенка... тя...
— Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави — отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.
Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.
— То си е моя работа — отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
— И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега — рече пак Стамо.
— Да не вярваш — отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.
Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:
— Кукумявка е.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.
Лазо въздъхна дълбоко.
— Въздишай, момче — има защо!... Млада булка си оставил! — обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си:
— Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? — "Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя." Проклето сърце, такава му е пустата направа.
— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници — обади се Стамо и се изтегна.
— Пък и бива си я — каза лукаво друг.
Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето.
Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.
— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажът и попита:
— Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
— Все едно. Като сте такива магарета! — рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка.
Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче.
Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали...
Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
— Харесва ли ти се тая песен, Лазо?
Лазо не отговори.
— Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.
— Я спи, я плаче — обади се Стамо.
— Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога — рече подигравателно Благолажът.
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят...
Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи...
Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета.
Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва.
Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода...
Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка...
Лазо се стресна и стана.
"Какво правя аз тук?" — помисли той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка...

*

Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха, че Лазо не беше при тях

И малко проза?/?

Някой може ли да публикува Война и мир? Там също има лирични сцени

малко нежност и моите избелели тетрадки, за които ми напомнихте.Благодаря ви - напомняте, че приемаме любовта на близките си като даденост, а тя е нещо, което трябва да отглеждаме и да се грижим да поддържаме.
Със тебе Блага Димитрова
Със тебе от нищо не ме е страх.
Да шибат по нас дъждовете к`оси
Да удря градушка – едно разбрах :
Със тебе и мъката радост носи
Насреща ни колкото по-зла плющи
Студената буря, толкова двама
По-плътно притискаме свойте плещи.
И никой друг помежду ни няма.
И колкото повече непроходим
Отпреде ни пътят незнаен се вие,
О, толкова по-здраво се държим
Ръка за ръка в тъмнината ние.
Напразно за мен си тревожен и плах.
Не може гнетът нежността да изтребе.
Със тебе от нищо не ме е страх,
Освен от едно – да остана без тебе.


Спящият красавец Маргарита Петкова
Спиш ли, принце, уморен от ласки?
Как спокойна е сега ръката ти –
Същата ръка, която майсторски
Преобърна изведнъж съдбата ми…
Принце с посребрели слепоочия….
Моя обич праведна и грешна…
Сбъдват ли се старите пророчества?
А пък снощи хич не ти се спеше…
Не, не се събуждай неочаквано!
Нека да съм още миг принцеса,
Нека гардеробът да е ракла,
А пък щорите да са завеси,
Нека да те имам още малко,
Както снощи – приказен и лунен…
Спи и ме сънувай неразплакана…
После аз сама ще те целуна.

* * * Маргарита Петкова
Ти…какво? Май ти стана студено?
Май попадна във вълчи капан?
Никой мъж няма право над мене,
Та дори да се казва Иван.
Как? Изглеждам ти променена?
Гордостта ми е глупав порок.
Всеки мъж само мъж е пред мене,
Та дори да се мисли за Бог.
Ах, защо ти събарям Вселената?
Стъпква твойта мъжка власт.
Ти решаваш дали да си с мене.
Всичко друго решавам АЗ!
* * * Лена Иванова
Станах вече почти светица.
Ти не виждаш ли ореола?
Преживявам на хлебец, водица
И молитви-по своя воля.
А в очите ми – с кротко сияние,
Вече враснало в очната тъкан-
Свети страшната моя тайна,
Тлее прашната моя мъка:
Изглупяващо, меланхолично,
Ослепително безнадеждно
И – уви! – все тъй прилежно
Продължавам да те обичам!

* * * Ив. Кабамитова
Обичам те и всичко е прекрасно
В треперещата, синя тишина,
Макар че крие хиляди опасности
Предимството да си жена.
Опасно е, че мога да повторя
С прегръдките си другите жени,
В случаен поглед или жест престорен
Търпението да ми измени.
Тогава с трясък ще се сгромоляса
Божествената, синя тишина.
И ти ще видиш в нейния отблясък
Една невзрачна, делнична жена.


Разпъната любов Мариана Добрева
Господи,
Пощади мъжете, които обичах.
Аз не можах.
Защото само обичах –
не знаех пощада какво е.
господи,
благослови мъжете, които обичах.
Аз не можах.
Защото само обичах –
Благослов не знаех какво е.
Господи,
прости и на мене, която обичах.
Ти няма да можеш.
Но те ще простят –
Защото обичани, както никога повече, бяха.

Стига вече моля ви!!!!!

Ама разбира се! Стига сте се лигавили!
Я по-добре идете да си изкарате кирливите ризи в темата на тоти!

Каси, с твое разрешение ще си позволя и аз малко поезия. Вчера "аз /гост/" добре е почнал да цитира, но защо не е завършил.
Ето го и моето послание :

Когато цъфнат теменугите
и работите тръгне зле
еби им майката на другите
и гледай ти да си добре.
Еби им майката на другите
и в себе си утеха намери
и ако в себе си утеха не намериш
еби си майката и ти.

Пеньо Пенев

Каскадьорка,

а на теб да не би да ти мина меракът за салса с Тоти?

Не съм ограбена , опустошена.
Нима се свършва огънят ,
защото някого е грял ?
Нима пресекват изворите чисти ,
защото някой ожаднял
е дълго пил
и тръгнал си , нехайно е свалил
във кладенчето камъни и листи ?

Избистри се душата ми.
Изтласка
мътното и гнилото.
И бликат пак водите ласкави
с предишна сила.
Не се прощава.
Но се надживява.
Ако на този свят
са вземали от тебе -
значи си богат.
А взелият е беден.

Станка Пенчева

Ники, що се изтри ? сметна че не е на подходящото място ли ? и кво от това

ето нещо със и без ... и изобщо


Радой Ралин

БЕЗГЛАГОЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък.
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

Румен Ченков

НЕ СИ ОТИВАЙ

Не казвай никога - дори да ти се иска,
не казвай " Сбогом". Малък е света.
С теб бяхме нещо повече от близки -
докосна ни с дъха си любовта.

Обърка ни. Признавам си - така е.
Не я допуснахме до нашите сърца,
но тя и днес във въздуха витае,
а ние се държим като деца.

Разделяйки се, себе си ще лъжем,
че всичко е било почти игра,
и ще се питаме дали не бяхме длъжни
да съхраним една запалена искра.

Но кой ще ни отвърне? Самотата?
Или пък вечер празното легло?
Въпросът ще увисне в тишината
и всяко мрачно съмване,
ще е добре дошло.

Пишете си, пишете си, тук сте направо радост за бездарното ми сърце :)))

кимба, просиш си дърпане по опашката ли ;-))))))))

Ееейййй, няма угодия ееййй, аз ви се радвам, а ти Ели пак си недоволна бе :))) Гаднярка такава :)))

Повеля на времето (Атанас Манчев)

Нека да трепери земята като лист трепетликов!
Нека вместо слънце да свети пожар!
Нека като гейзери взривове да бликат
И нека човекът е звяр!
Нека плодовете да зреят налени със кърви!
И розата нека на леш да ухай,
А Марс да е жертви навървил безкрай и безкрай!...
Счупи тез кокили под тебе от тънка тръстика!
Стъпи на земята с корава нога!
Втурни се в световната битка!
Не стой на брега!...
В борбите страхотни, в борбите за хляб, свобода
Своя път намери!
По него, по него впусни се- той води
При твоя народ!...
И нека след теб бръщолевят си хорица сити,
Че сляп е народът, безумен, студен,
Че липсва ти жар, че не си ти Камил Демулен!..
Че ти не си Левски,
Нито Александър Велики
Не си!
И борбата не е Буцефал!
Че в твоите думи сам Дон Кихот вика,
От гроба станал!
Че най-добре било в някое кътче да кюташ
И тъй да си пазиш животеца скъп.
Мълчание е днеска уютния пристанищен стълб..
Ще мигнат и теб ще съветват де що мижитурки:
Че млад си и буен, че жалят за теб…
На тях остави им къдели и хурки-
Напред и напред!
Забий мисълта си в живота подобно на сонда.
До дъно разрий тоз зловонен боклук!
Стори от юмрука си бомба,
От думата-чук!
И ако ще би в твоя път и Сатурн да се тръшне,
С мощна ръка грабни земната ос!
Речеш ли-вселената даже обръщаш
С гигантския лост!
Разлей вместо кръв по снагата си жива жарава!
Раздухай в очите си мълнии зли!
И в щурм удави оръдейната врява на вражи коли!...
Да бъдеш сред първите първи в разгара на схватките,
От първите пръв да се килнеш сразен!...
Но да видиш блена си, че става гранитна порядка на новия ден!
1943г

Поетът, партизанин е от моя роден град Каблешково. Не е много известен, но много силни стихове има, като този.

Нещо от поетеса, която безкрайно уважавам. Казва се Силвия Куюмджиева и е само на 25. Пише с ник Amphibia в ХуЛите.

Парлив и звънък дръзкият ми смях
пресрещна те случайно зад завоя.
Светът ти се надигна… като грях.
Не ме вини, че искаш да съм твоя.

Не ми достигат точно три причини
да се подпра на мъжкото ти рамо:
надеждата под роклята съм скрила;
не вярвам в думи; за любов е рано.

Недей да се усмихваш като хищник.
Не ме затрупвай в скъпи звездопади.
От другите жени съм по-различна.
Най-трудната съм за опитомяване.

Не чакай да ти спретна китен дом,
във който като мрак да се завръщаш,
и да целуваш острия пиратски ром,
и вместо мен леглото да прегръщаш.

Не искай нищо. Бързо подмини ме.
Несбъдната жена съм. Като притча.
Недей да ми измисляш лесно име.
Със лесни имена не се обича.

Забравихме великата Петя, най-чудната българска поетеса

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

***
Посвещение


В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
*****

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!