Майлоу не отстъпи, а само се прикри зад твърдо свареното яйце, което държеше отбранително пред лицето си като вълшебен талисман. След малко бурята поутихна и опасността мина.

— Какво е това? — попита най-сетне майор … де Къвърли.

— Яйце — отговори Майлоу.

— Какво яйце? — попита отново майор … де Къвърли.

— Твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.

— Какво твърдо сварено яйце? — попита майор … де Къвърли.

— Прясно, твърдо сварено яйце — отговори Майлоу.

— Откъде изскочи това прясно яйце? — попита майор … де Къвърли.

— От една кокошка — отговори Майлоу.

— Къде е кокошката? — попита майор … де Къвърли.

— Кокошката е в Малта — отговори Майлоу.

— Колко кокошки има в Малта?

— Достатъчно, за да снасят пресни яйца за всички офицери в ескадрилата по пет цента едното, платени от касата на стола — отговори Майлоу.

— Имам слабост към пресните яйца — призна майор … де Къвърли.

— Ако някой постави на мое разположение самолет, аз бих могъл да ходя там всяка седмица и да купувам толкова яйца, колкото ни са нужни — отговори Майлоу. — В края на краищата Малта не е много далеч.

— Малта не е много далеч — отбеляза майор … де Къвърли. — Вероятно ще може да ходите там веднъж седмично с един самолет от ескадрилата и да закупувате колкото пресни яйца ни са нужни.

— Да — съгласи се Майлоу. — Мисля, че мога да направя това, ако някой ми нареди и даде самолет на мое разположение.

— Обичам пържени пресни яйца спомни си майор … де Къвърли. — Пържени с прясно масло.

— Мога да намеря колкото искате прясно масло в Сицилия по двадесет и пет цента фунтът — отговори Майлоу. — Двадесет и пет цента за един фунт прясно масло е много евтино. В касата на стола има достатъчно пари за масло и ние бихме могли вероятно да продадем част от него на другите ескадрили с печалба и така да изкарваме парите за нашето масло.

— Как ти е името, синко? — запита майор … де Къвърли.

— Казвам се Майлоу Майндърбайндър, сър, и съм на двадесет и седем години.

— Ти си добър началник на стола, Майлоу.

— Аз не съм началник на стола, сър.

— Ти си добър началник на стола. Майлоу.

— Благодаря ви, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъда добър началник на стола.

— Да си жив и здрав, моето момче. Вземи една подкова.

— Благодаря, сър. Какво да правя с нея?

— Хвърли я.

— В коша за смет ли?

— Не, там на колчето. След това я вдигни и я хвърли на това колче. Това е игра, нали разбираш. После си вземаш обратно подковата.

— Да, сър. Разбирам. Колко струва една подкова?

Миризмата на пресни яйца, плуващи екзотично в езеро от прясно масло, се понесе надалеч по средиземноморския вятър и накара генерал Дрийдъл да пристигне бързо-бързо, воден от ненаситния си апетит и придружен от медицинската си сестра, която го следваше навсякъде, и от зет си, полковник Мудъс. Отначало генерал Дрийдъл ядеше лакомо на закуска, обед и вечеря в стола на Майлоу. След това другите три ескадрили от авиогрупата на полковник Каткарт предадоха столовете си на Майлоу и поставиха на негово разположение по един самолет и по един пилот, така че той да може да купува пресни яйца и прясно масло и за тях. Самолетите на Майлоу сновяха насам-натам всеки ден и всички офицери от четирите ескадрили, отдадени на някаква ненаситна яйцеядна оргия, унищожаваха огромни количества пресни яйца. Генерал Дрийдъл се тъпчеше с пресни яйца на закуска, на обед и на вечеря, между часовете за ядене също ядеше пресни яйца, докато най-после Майлоу откри изобилни източници на прясно телешко, говеждо, агнешки котлети, патици, гъби, цветно зеле, южноафрикански омари, скариди, шунка, пудинги, грозде, сладолед, ягоди и артишо. В авиокрилото на генерал Дрийдъл имаше още три бомбардировъчни групи и всяка от тях усърдно изпращаше своите самолети да носят пресни яйца от Малта, но те откриваха, че там пресните яйца се продават по седем цента едното. Тъй като можеха да ги купят от Майлоу по пет цента парчето, имаше повече смисъл да предадат своите столове на неговия синдикат и да му предоставят необходимите самолети и пилоти, за да пренася всички други храни, с които той обеща да ги снабдява.

Всички бяха възхитени от това развитие на събитията и най-много от всички полковник Каткарт, който бе убеден, че за него това е ново похвално постижение. Той весело поздравяваше Майлоу винаги когато го срещнеше, и прекалено увлечен от благородно разкаяние, без много да му мисли, предложи майор Майор за производство. Предложението бе веднага отхвърлено в щаба на Двадесет и седма въздушна армия от бившия ефрейтор Уинтъргрийн — той надраска едно рязко неподписано писмо, с което се напомняше, че армията има само един майор Майор и няма намерение да го изгуби, като го произведе в по-горен чин само, за да задоволи полковник Каткарт. Полковник Каткарт бе болезнено засегнат от безцеремонното мъмрене и огорчен от отказа, виновно се спотайваше в кабинета си. Той считаше, че майор Майор е виновен за нанесената му обида и реши да го понижи в чин лейтенант още същия ден.

Paragraf 22

Хихи, точно след § 22 надали е най-удачно да кажа това, но си продължавам снощните разсъждения за това защо не четем като едно време.
Дали има смисъл в това: Едно време душите ни бяха девствени. Беше наредено да бъдат докоснати от Овчарчето Калитко, Митко Палаузов и Зоя и Шура. След съприкосновението с тези праволинейни и удобни на режима "герои" няма как да не бъдем разтърсени от героите на Ремарк, Хелър, Маркес, Вонугът, та дори и Чандлър и Агата Кристи.

Сега, вече сме разтресени яко от тази литература, още по-яко от живота и.... тръпката може да дойде по-трудно. Тръпката на душата.

Голям съм профан. А може би просто сега не четем, защото има компютри, кино, телевизия и си намираме (понякога без дори да ги търсим) други неща, които ни разтърсват. Или сме решили, че нямаме нужда от повече разтърсване, защото става нездравословно да ходиш по белия свят в състояние на опиянение от идеи за човечност и такива едни неща, които нито се ядат, нито се пият.

И само от време на време си позволяваме да се разтърсим с нещо познато, което вече и изживяно.

И само от време на време си позволяваме да се разтърсим с нещо познато, което вече и изживяно.

Добро и тук :)
Имам проблем...не е от време на време ..в порочен кръг съм . Аз искам - "да се разтърсим с нещо не-познато" като литература ....но всъщност истината е , че не искам- по ред причини, които най-чинно си измислям и "подкрепям"! .
Та ..:


нещо мноооого старо ми/ любимо ми :

Муха в ковчега
Ърскин Колдуел
(разкази и новели)

"Лежи бедният стар Доуз Мъфин, изпънат на пода в хамбара за царевични кочани, мъртъв като попарен от студ динен филиз през ноември, а по носа му се разхожда една досадна къщна муха. Де да можеше само за миг да се пробуди старият Доуз, залагам и последния си дрипав долар, че досадната муха вече никога нямаше да гъделичка никой човешки нос, нито да си точи хобота отгоре му.

— Хей, Уудро! — провикна се леля Марти. — Я прескочи до хамбара и виж там някоя дърта муха да не закача чичо тя Доуз.

— Но на чичо ми Доуз сега му е все едно — отвърна Уудро. — Сега чичо Доуз за нищо вече не се притеснява.

— Не е така — рече леля му Марти, — ако е за мухи, той жив или мъртъв пак ще се тревожи.

В къщата не се намери достатъчно място, за да го положат. Там беше пълно с народ и затуй място не достигаше. Освен това бе дошъл и Хеп Консън, глупакът, дето свиреше на банджо, а за него всякога се искаше простор. Тук беше и жълтокожата Гуди — тя постоянно се киска, а вдигне ли поли да се друса, иска цялата стая.

Бедният стар Доуз, мъртъв вече един ден и една нощ, не можеше и дума да обели. Мухата лазеше по носа му, спираше от време на време да приглади крилца или да си измие краката. Бе минало само един ден и една нощ, откакто за последен път Доуз бе гонил муха в дъскорезницата. Така и падна, а банцигът го преряза на две и той си умря бесен от яд, че мухата му се беше измъкнала здрава и читава. Де да можеше сега да се надигна за миг-два, така щеше да цапардоса тая бръмчаща досада, че от нея и кафява точка нямаше да остане.

— Чуваш ли, Уудро? — извика леля Марти. — Иди да видиш мухите не са ли накацали чичо ти Доуз!

— Да не ме накараш да ги трепам върху мъртвия човек?

— Няма да ги трепаш — рече леля му Марти, — само ще ги пропъдиш.

От другата страна на къщата се мъчеха да сковат някакъв временен ковчег за стария Доуз. Повече мереха и опитваха, по-малко ковяха и режеха. На мързеланковците сега хич не им беше до работа. Погребален агент с нов ковчег също нямаше да дойде, тъй като беше поискал цели шейсет долара, от които двайсет и пет в предплата. А никой нямаше шейсет долара, от които двайсет и пет в предплата.

Сковат ли импровизирания ковчег, щяха веднага да погребат бедния стар Доуз, при условие че дотогава ризата му бъде колосана и изгладена. Сега тя висеше на въжето и се полюшваше в упоителния ветрец, щом ветрецът духнеше насам.

Старият Доуз Мъфин, предоставил носа си на публичен гъдел, лежеше мъртъв в хамбара за царевични кочани и трябваше час по-скоро да бъде погребан, стига само да му изкопаеха гроба. А гроб му копаеха едни мързеливци от дъскорезната, дето не си затваряха устата, а и за нищо ги не биваше. Къде-къде по-рано можеше да го спуснат в земята, стига само проповедникът-бърборко и мръсноустото негърче да бяха млъкнали, колкото да довършат ковчега, който уж стягаха заедно. Никой не си даваше зор. Бързаше само старият Доуз.

Старата Марти, дето все си пилееше времето, не беше бутнала ризата му до обед. Де да беше жив, да е почнала още в зори! Оня глупак с банджото, Хеп Консън, се беше настанил в къщата, накара всички да забравят погребението и затуй на никого не му хрумна да прескочи до хамбара — хем да размаже досадната муха, хем да каже едно здрасти на чичо Доуз. Жълтокожата Гуди с развените поли така си друсаше задника, че от друсане и къщата можеше да събори, но коя щеше да е оная душа в света, която ще откъсне разнежен поглед от Гуди и ще изтича до хамбара да провери няма ли там мухи за пропъждане?

Сиромахът Доуз Мъфин си умря като работник в дъскорезницата с пробито дъно на панталоните и без никакво обществено положение. Той бе зарязал най-свястната работа, каквато животът можеше да му предложи, портиер в хотела за бели, защото хукна да гони една муха, която му беше кацнала на сандвича с препечено кюфте тъкмо когато се канеше да си отхапе. Осем дни я гони по околията, а тя така и не спря. Накрая му се зави свят от глад, прибра се у дома, но трябваше да тръгне на работа в дъскорезницата. Така изгуби общественото си положение.

— Абре, Уудро! — извика пак леля Марти. — Колко пъти да ти кажа? Виж мухите не закачат ли чичо ти Доуз.

— Страх ме е да обикалям около умрял човек, лельо Марти — призна си Уудро. — Сега чичо Доуз не може да види никакви мухи.

— Доуз не е като другите хора — рече тя. — Не му трябва да е жив, за да усеща мухите. Той и мъртъв ги вижда.

Ризата изсъхна, ковчегът бе скован, гробът зейна шест стъпки дълбок. Облякоха ризата на умрелия, опънаха го в сандъка и го спуснаха в земята. Проповедникът-бърборко взе да се моли, вадейки от пръстите си дребните тресчици, набити, докато прекрояваха с мръсноустото негърче чамовите дъски за ковчега. Хеп Консън клечеше на земята и дърпаше струните на банджото, сякаш са живи въглени. Приближи се и невъзпитаната Гуди, друсаща всичко, което може да се друса, когато свири банджо. Тръшнаха капака върху Доуз и го приковаха с два-три ръждясали гвоздея, взети на старо. После метнаха отгоре му няколко лопати пясък и чакъл.

— Стойте — обади се Доуз.

От страх Марти можеше и да хвръкне, но не успя. Остана си прикована на място, след малко отвори очи и надникна в дупката.

— Какво има? — попита тя, извивайки шия да разбере какво става в земята. — Какво ти става, Доуз?

Капакът отскочи, чакълът и пясъкът политнаха в очите к. А Доуз скочи на крака, по-гневен, отколкото е бил някога през целия си живот.

— Врата ще ти извия, жено! — закани й се той.

— Какво не ти е удобно, кажи, Доуз? — запита го Марти. — Да не ти е много корава ризата?

— Слушай, жено! — И Доуз се закани с юмрук. — Много зле си пренебрегнала своите задължения. Заравяш ме тук, в тая земя, заедно с една досадна муха в ковчега! Ха сега, друг път да помниш, донеси ми една мухобойка. Ако си мислиш, че ще ме заковеш в ковчега заедно с една муха, силно се лъжеш, жено!

— Винаги съм правила, каквото кажеш, Доуз — смутолеви леля Марти. — Почакай, сега ще ти донеса мухобойката.

Никъде ни звук. Тия с лопатите — като замръзнали. Хеп не смее да мръдне, а на Гуди нищо не й се друса.

Марти донесе бързо-бързо мухобойката — знаеше си тя, че Доуз не обича да чака — и му я подаде. Доуз се изпъна в сандъка и дръпна капака. След малко всички дочуха някакво шумолене отдолу. „Сссст!“ — просъска мухобойката.

— Почакайте още малко — каза леля Марти и поклати глава към ония с лопатите. „Сссст!“ — отново профуча мухобойката. „Шляп!“ — Сега вече Доуз я улучи — рече леля Март и се изправи. — Давайте, момчета, по-бързо!

Пръст, пясък и камънак рукнаха отгоре и гробът се изпълни. Проповедникът си довърши молитвата и успя да измъкне повечето трески от пръстите си. Хеп Консън, глупакът с банджото, засвири така, като че му беше дошло да продъни горкия инструмент. А жълтокожата Гуди вдигна поли, раздруса задник и заигра по двора. До сутринта щяха може би да се насвирят и наиграят, но все пак не е много сигурно, защото колкото по-дълго време се загряваш, толкоз по-дълго ти продължава веселието."

хихихи. Това сега е повод за Lovely day :)

Когато бях по-млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава все се върти в главата ми.

„Почувстваш ли желание да критикуваш някого — ми рече той, — просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти.“

Не каза нищо повече, но двамата с него винаги сме се разбирали, без много-много да приказваме, и аз доловях, че той имаше предвид нещо повече от това. В резултат придобих склоността да пестя преценките си — навик, който ми е помагал да вниквам в личността на много странни хора и също така ме е правил жертва на немалко досадници. Анормалният ум бързо открива и оценява това качество, когато го види у нормален човек, поради което стана така, че в колежа бях несправедливо обвиняван в политиканство, защото ставах довереник на неуравновесени, непознати хора, които споделяха с мен скритите си мъки. В повечето случаи аз не търсех това доверие — често пъти се преструвах, че спя, че съм зает или че съм настроен враждебно лекомислено, когато разбирах по един или друг безпогрешен признак, че на хоризонта се задава някаква съкровена тайна: защото съкровените тайни на младите хора или поне думите, с които те ги разкриват, са обикновено заимствани и страдат от явни премълчавания. Пестенето на преценките е залог за безкрайни надежди. Все още малко се боя да не пропусна нещо, ако забравя, че — както баща ми снобски намекна и аз снобски повтарям — усетът към главните изисквания на благоприличието е неравномерно разпределен между хората още при раждането.


"Великият Гетсби" - Ф. Скот Фицджералд

П.П. Бону, направо ме разби с тоя разказ. Страхотно!

Не се справих от раз

по повод се присетих..и ме досрамя до някъде....:

Ангел Каралийчев

Най-милото му

Селяните на Айдуду имаха едри черни коне с буйни гриви и когато препускаха по равнината, вятърът пилееше конските гриви, а копитата им копаеха кладенчета. Дядо Минчо Крайния нямаше кон. На младини той свързваше криво-ляво двата края. Като дренки житено зърно насилваше в хамбара си. Но неволята го налегна и сега по запустелия двор пъплеха орляк чужди кокошки. А вечерно време махленските кози прескачаха полусрутения плет и гризяха крехките клончета на вишните в опустялата градина. Между шубраките омърлушено, с наведена глава сновеше Сивчо, сивото старо магаре, едничкото живо същество, което имаше дядо Минчо на тоя свят.

Най-подирната надежда на стареца беше неговият двайсетгодишен син. Той преди две години целуна набръчканата Дядова Минчова ръка и пое отвъд Родопите, а миналото лято през една Юлска вечер се върна от града куцият Лазар и спря каручката си пред дядовата Минчова вратня. Повика глухо:

— Тук ли си, Дядо Минчо?

— Тука съм, ами къде — обади се старецът.

— Ела да ти кажа за Бояна.

Трепна сърцето на стареца, сви се, обхванато от тъмно предчувствие.

— Да не ти е жално, хей, дядо, нося ти грозна новина: твоя Боян веч го няма. Загинал в боевете. Вестникът пише. Показал голямо юначество.

Старият се облегна на окъртената стена и се залюля. Сякаш се залюля и неговата стара смълчана къщурка. Той дълго стоя изтръпнал. Ушите му пищяха. Не знаеше какво да каже на куция. Гледаше го със загубени очи и едва реши да го попита:

— Загинал, казваш, ай, Лазаре, свършено е значи.

— Свършено — рече Лазар и наведе глава.

— Ами няма ли да го видя Бояна, моя?

Лазар нищо не отвърна. Не знаеше с какви думи да утеши раненото бащино сърце.

Старецът заплака и със свита ръка взе да трие очите си.

Куцият слезе надолу по улицата.

Върна се дядо Минчо по тревясалия двор, мина край плетения житен кош, дето от три години не е сипвано шъпа жито, бутна харманската вратня и се изправи сред хармана. Загубената му душа се давеше в мъка. Пред замрежените му очи тръгнаха дърветата. Търкулна се счупено колело, което от години стоеше опряно на плета, потънало в блян за дълбокия път между нивите, пътя, над който се люшкат класове и еньовчета. Кривна дядо Минчо и понечи да седне под натегналата кръстата круша. Крушите, зачервени от слънцето, тежаха като обици надоле и при най-кроткия полъх на вятъра тупаха на земята.

Дядо Минчо стоя до среднощ, навел бялата си глава, хванал я с две ръце. Мислеше какво му остава на тая грешна земя. Кой ще отчупи къшей хляб да му даде? Каква стана тя? Къде ще се дене? Не знаеше сиромахът. Когато месецът се вдигна много нависоко и повя хладен вятър, старецът утихна и по едно време усети до ухото си топъл дъх. Извърна глава и срещна две големи очи, които го гледаха любовно и натъжено. Беше Сивчо, спрял до гърба му с увиснали уши. Сивчо сякаш искаше да му каже: „Не бой се, докато ми е здрав гърбът!“

Дядо Минчо го прегърна през шията и двамата стари приятели се разбраха.

На другия ден по големия път към града се заклати тих, приведен дядо Минчо Крайния. Очите му бяха червени и дълбоки. Калпакът му тежеше много. С дясната си ръка стискаше юларчето на Сивча, който носеше на гръб два коша узрели круши.

— Какво караш, дядо? — настигнаха го две селянки, от които едната беше задяната с шарена люлка.

— Круши за продан.

И двете надникнаха в кошовете.

— Я, гледай мари сестро, то сякаш не е круши, ами злато.

Като продаде крушите, старецът си накупи туй-онуй и се постегна да посрещне зимата…

Туй лято крушата не роди.

Въртя се дядо Минчо, мисли, крои: как да я нареди? Как да припечели нещо за през зимата? Не ще много… Само хляб да има. Дръвца ще събере от къра с магарето. Дрехите му май са скъсани, ама ще ги позакърпи, дано изтраят още. Нищо не можа да измисли. А студеният вятър почна да рони жълтата шума на крушата. Засвириха голите клони. В един съботен ден рано сутринта дядо Минчо замина със Сивчо за града. Почудиха се селяните:

— Какво ли ще прави глухото старче на пазар? Няма какво да продаде, а и счупена пара няма, да купи нещо. Загубил си е ума дядо Минчо.

Късно вечерта дядо Минчо се върна в Айдуду. Дойде си сам. Нямаше Сивча. Той го беше продал и парите стояха в пазвата му — вързани в пешкирчето.

Влезе в къщи, завъртя се, изправи се, стоя дълго време умислен пред студеното огнище й пак излезе.

Навън духаше вятър — хладен, есенен.

Старецът мина в тъмното към хармана и отиде под стряхата, където снощи беше вързан Сивчо. Без да ще, той протегна ръце и взе да пипа яслите — има ли сено за цяла нощ. Изведнъж се сепна, усети страшна пустота в душата си и наоколо. Стана му ясно, че е сторил голям грях, като е продал най-милото, което имаше на света подир Бояна.

Погледна дядо Минчо безплодната тъмна круша, която трепереше, извади от пазвата пешкира с парите, развърза възела и взе да рови с пръсти книгите.

„Книги — помисли си той, — защо ми са тези книги, когато няма вече с кого да си хортувам вечерно време? Защо ми са тези пусти книги?“

Прихна силният вятър, грабна от ръцете му книжните пари и ги разнесе над заспалото село."

А ти какво смяташ да правиш в бъдеще?-Внезапно запита дякона-Нямаш ли някаква цел?
-Казах ти, че моята близка цел е да освободя България от турско иго, а моята по-далечна цел е да вдигам бунт срещу всяка тирания , където и да се яви тя по света, за да постигна повече социална правда за хората.
-Много добре- съгласи се Дякона.-А по какъв начин смяташ ти да осъществиш този твой идеал?
-Своята първа цел смятам да постигна, като набавя средства и въоръжа една прилична чета, която може да се удържи 6 месеца на Балкана,додето народът от свободните земи бъде в състояние да се присъедини към нас.
-Добре-съгласи се и с туй Дякона.-Откъде смяташ да набавиш тези средства? Гледам те сега в тази мелница не можеш да си набавиш кора хляб.
-Този е моят план!-заяви Христо.- да вземем по какъвто начин намерим за добре от този, който има в излишък и не иска да даде свобода на нашия народ!
Дякона дълго време мълча потънал в размишление:
-Този път е много опасен за тебе, и за твоите другари.
-Твоите другари разправят, че ти пишеш много хубави стихове-обади се по едно време Дякона, като вдигна глава от своя бележник.
-Пиша- отвърна с топло чувство той, но веднага добави:-Кому обаче са нужни те?
-На целия български народ!
Дяконе, какво мога да направя аз с няколко песни?
-Песента е мощно оръжие в ръката на човека, братко! Тя повдига цели народи на бунт, на оръжие!
Чул съм от един грък за някой си елински поет, когото назовава ли Амфион. Този Амфион съчинявал песни и свирел тъй хубаво, че накарал с песента си камъните сами да тръгнат от полето, да дойдат на едно определено място, да се сложат един върху други и да изградят крепоста Тива. Тъй и ти с твоята песенможеш да накараш войник след войник да тръгнат от българските села и градове, млади и стари мъже от всички кътища на родината да се съберат в една голяма войска и да се хвърлят в бой срещу врага.
Христо Ботев мълчеше и слушаше.
-Виж, и аз тука съм си отбелязал в моя бележникняколко мотива за такива песни, но сам не мога да направя нищо от тях , тъй като нямам никаква дарба на поет:

Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома, но знамето ме не оставя....
Какво би направил ти от това например, което съм си отбелязъл?....

Сал за тебе мисля, майко, и се готвя за боя, пред вразите рамо с рамо
в кръв ще се облея....


Христо Ботев мълчеше с поглед, впит в тавана. По едно време той се усмихна и каза:
-Първото по-добре нека бъде така:

Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник...
За първо чедо до жалиш!...


-Чакай да си записвам!-извика Дякона.-Виждаш ли как ти веднага можеш да излееш в стихове, това което аз мисля! Продължавай! Продължавай!....
И той започна да записва в бележника с дребни букви:

Но кажи какво да правя, кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае да гледа турчин, че бесней над бащино огнище:там дето аз съм порснал и първо мляко засукал...

Гласът, който нареждаше стиховете, се сниши и произнесе още по-тихо:

Там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше...

Продължавай! Продължавай!- с молив в ръка настояваше той.

Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен.

Пък... каквото сабя покаже
и честта,майко, юнашка!

-Братко ти си поет!-викна Дякона, като захвърли молива и се впусна да прегъне своя млад другар, който го гледаше с усмивка, уморена от преживяното напрежение.-поет какъвто не се виждало досега!



Откъс от книгата "Левски" на Яна Язова

- Защо си кастрирал котарака си?
- Много скиташе, по цели нощи не се прибираше.
- И сега как е?
- Пак скита, но вече само като консултант.

<sup>Отговор на OpaSna TikVa(20.05.2012 19:43):
OpaSna TikVa каза:
- Защо си кастрирал котарака си?
- Много скиташе, по цели нощи не се прибираше.
- И сега как е?
- Пак скита, но вече само като консултант.</sup>


Дали тарифира на "нощна"?

на консултантска ставка е, нищо, че работата му е като на кастриран котарак

<sup>Отговор на didah(20.05.2012 19:45):
didah каза:


Дали тарифира на "нощна"?</sup>

<sup>Отговор на OpaSna TikVa(20.05.2012 19:43):
OpaSna TikVa каза:
- Защо си кастрирал котарака си?
- Много скиташе, по цели нощи не се прибираше.
- И сега как е?
- Пак скита, но вече само като консултант.</sup>

Хи хи хи, те сега го откраднАх :)))))

Бог Кетсалкоатъл свалил от трона Тескатлипока и светът бил разрушен от ягуари. Настъпила втората епоха, в края на която Кетсалкоатъл на свой ред бил детрониран от Тескатлипока и отнесен от мощен ураган. През третата епоха управлявал бог Тлалок. тя завършила, когато Кетсалкоатъл разрушил света с наводнения и пожари. През четвъртата епоха на власт била богинята Чалчиутликуе. В края на четвъртата епоха светът бил разрушен от голям потоп.

Дет' се вика - дупе да й е яко на иконата

"Мъжки времена"...всъщност от филма се присетих днес - невероятен е, Вачков, Мариана Попова, Кънев и т.н ..та после и "Диви разкази" на Хайтов.

Това обяснява много неща:

За това ли Борисов се държи като Винету?" - вероятно за това, ама ако някой му го е разказал

малиии...за ББ не се притесних...но за себе си се размислих ;)))

А аз се притеснявам заради пуйката и Джо - никакви откъси няма значи

Писмо от „България” 1

Разкажи ни за пуйката, Джо II

Димитри Иванов


Алън Маршал е "австралийският Марк Твен". Той написал "Разкажи ни за пуйката, Джо".

Съученикът ми "Щ" и аз спорихме за пуйки. В Талахаси (САЩ) "Щ" се разсърдил на свекървата на дъщеря си заради традиционната пуйка на Thanksgiving Day. Деня на благодарността.

- Тя каза, че кожата на пуйката е канцерогенна. Обелила пуйката, преди да я сложи във фурната.

- Не я обелила, ами я одрала - заядох се аз.

- Ти все много знаеш.

- Преводачите сме многознайковци. Мила превеждаше на едни доценти по птицефермите. Доцентите не казвали "оскубване", а "обезперяване на птицетрупчето". Ха преведи го. Та какво с пуйката?

- Аз хрупкавата, препечена.. така.. до златисто кожичка, винаги нея си я избирам.

- Въпрос на избор. На избори. Ако пуйките гласуваха, нямаше да има Ден на благодарността. Нито Коледа.

- Значи, които гласуваме сме пуйки? Така ли да те разбирам?

- То и аз не се разбирам какво казвам. Ти пък, като броиш бързите частици, дето идват от Космоса, да не би да ги разбираш?

- Да, ама аз гласувам, щото, аз, българин ли съм или съм такова..

- Такова си. Идваш и гласуваш, пък ядеш белена пуйка в Талахаси. В байбъл-белта, дето слушате проповеди и Fox News ви казва, че президентът си амнистирал пуйката. Още не съм се чалнал по религии, слава богу.

- Тогава не казвай "слава богу". Язък ти за йезуитско-френското възпитание.

- Ти пък не знаеш как е на френски Thanksgiving Day.

- Как е?

- И аз не знам. Art Buchwald го преведе Le jour de merci-donnant.

- Шегуваш се.

- Не аз, той се шегува.

- Прекалено много книги четеш.

- Пък ти пишеш книги, което е по-лошо.

"Щ" сколаса да ми обясни, че Thanksgiving Day не е определена дата, а е четвъртият четвъртък на ноември. Подвижен празник. A Moveable Feast, както е книгата на Хемингуей.

Онзи ден ми позвъниха от издателството. Искали да ми преиздадат превода. Аз искам ли да променя нещо в него?

Искам. Още навремето съзнавах, че не ми е точен преводът на заглавието (A Moveable Feast = Безкраен празник). Ще ли ми подскажете по-точен? Ама да е къс, щото тогава писах на Хемингуей и той ми писа, че френският му превод бил от четири думи (Paris est une fete), а руският от пет ("Праздник, который всегда с тобой"). Аз да съм решал как да е на български, само да е късо.

Ей, тази книга продължава да ме преследва.

Също и "Бял шум" (White Noise) на Don DeLillo.

Навремето "Щ" ми обясни какво е бял шум.

- Джимо, ти слухтиш със SW приемник на US Army. На всички честоти чуваш едно С-с-с-с. Ефирно замърсяване. Паразитен шум. Това е бял шум.

Сега електронните медии и телефонията са още по-затлачени. Терабайтове от бял шум.

През 1985 прочетох "Бял шум" за по две стотинки на страница и предложих да се преведе. Не можело, щото дефицит на хартия. Преведоха и издадоха "Бял шум" едва през 2009.

Не плащахме авторски права на западняците. После им плащахме според тиража. Кажем им тираж пет хиляди и те доволни - пет хиляди е отлично за осем милионна страна. А нашите издадат превода в сто хиляди и той, въпреки това се продава под тезгяха или в комплект с "Искри от партизанския огън" или нещо такова. Български "писатели" паразитираха върху преводачите.

Критикуват ЦРУ за разни недалновидсти. Няма кой да каже една добра дума за ЦРУ. Но аз ще кажа. Чрез USIA и задкулисно спонсорирани издания като "Encounter" ЦРУ далновидно подкрепяше преноса на идеи. Знаеше, че преводачите са пощенските коне в литературата, а журналистите - в медиите. Дискретно ти помагаше да контактуваш със световни писатели, да разговаряш и спориш с Бжежински за телевизионното предаване "Наблюдател".

За българските писатели престана да е както беше. Няма го сладкото паразитиране. Нито за преводачите е както беше. Преводачите са нужни и добре платени в ЕС. Но преводачите станахме излишни като преносители на идеи, което е и хубаво. Ако някой поиска да прочете Джеймс Джоис примерно, този някой със сигурност знае езици. Той безпрепятствено ще си набави оригинала и ще го прочете. Аз, преводачът съм излишен. Стига бял шум!

Та за белия шум. В "The New Yorker" (November 29, 2009) има разказ ("Midnight in Dostoevsky") от Don DeLillo "авторът на "Бял шум". Там двама съученици броят колко boxcars (конски вагони) тегли преминаващият товарен влак, че после да спорят колко са. Няма ли спор, става тъпо.

Въобще, тъпо нещо е единомислието. Униформеното мислене е за униформени. Смях се на "Възвание на сто български "интелектуалци". Ако бяха сто интелектуалци, те щяха да имат двеста мнения.

Ей, че съм политически некоректен!

А бе, вярно ли, че в Бостън и Калифорния политически коректните искали коледните елхи да не са Christmas trees, ами Holliday trees?

Загубеняци! Разкажи им за пуйката, Джо.


използвана литература :
http://www.segabg.com/article.php?id=443643

Уф,



"Горе ръцете! или Враг №1

„Горе ръцете! или Враг №1“ (на руски: „Руки вверх! или Враг №1“) е заглавието на детски роман, написан от Лев Иванович Давидичев през 1969 година.

Романът е хумористичен, описващ историята на шпионската организация „Тигри-видри“ и героите генерал Скрито-Покрито, оберфобергогердрамхамшнапсфюрер фон Гаден, третокласника Толик Прутиков и други."



Ако някой ми я намери ( вкъщи съм я загубила май :((( )
Ще съм му на 120% благодарна.

<sup>Отговор на bonou2(02.06.2012 07:05):
bonou2 каза:
Уф,


оберфобергогердрамхамшнапсфюрер фон Гаден, т</sup>


И аз уфкам - тая дума няма прочитане, бе! Ти написа ли я или я копи-пейстна?

Ето кратък откъс от "Чайката Джонатан Ливингстон", станала национален бестселър и която той написва в период, когато е безработен.

"...Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега - за да измери следата от плъзгането си в пясъка, - родителите му вече истински се разтревожиха.

— Защо, Джон, защо? - попита го майка му. - Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите пти­ци от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!

— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.

- Виж какво, Джонатан - каза баща му доброжелателно, - наближава зимата. Лодките съвсем ще намале­ят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Лете­нето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.

Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.

"Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!"

... "

Тука ще си уважавам всякакви самопровъзгласили се боГествени феи, ангели, херувимчета, звезди, икони и прочее пациенти.

"В Стария завет Бог е най-неприятният герой от всички. Той е ревнив и горделив, той е дребнав, несправедлив, отмъстителен, кръвожаден етнически прочиствач, женомразец и хомофоб, расист, убиец на деца и цели народи, гнусен мегаломан, садомазохистичен и движен от настроенията си тиран"

"Религиозна лудост" на британския етнолог и учен еволюционист Ричард Докинс

харесва ми, че не е някакво "поучително" и т.н :

Любов, его и целта на живота



Каква е целта на живота? Какъв е крайният продукт, който искаме да видим в живота си? Какво искаме? Някои казват, че целта на живота е да не се връщаш отново на тази планета. Други казват, че любовта е целта в живота. Защо хората биха казали, че не искат да се връщат? Защото смятат, че тук няма любов или, когато има любов, тя е много болезнена.

Когато хората ги боли или имат неприятности, те не искат да се връщат. Ако това място беше толкова прекрасно и пълно с любов и божественост, тогава желанието да не се връщаш би отпаднало от само себе си. Когато видим целта на живота от всички страни, от всеки ъгъл, тогава крайният продукт, който искаме в живота, е любов, която не отмира, любов, която не причинява болка, любов, която расте и остава завинаги.

Да предположим, че можеш да пожънеш всички успехи на света, дори да станеш най-богатият човек или най-известният човек, но в живота ти да няма любов. Тогава животът не би бил успех. Животът ще изглежда безплоден. От всеки ъгъл достигаме до същата точка, че всичко, към което се стремим в живота, е любов, божествена любов, любов, която е съвършена. Целта в живота е да разцъфнем в тази съвършена любов.

Сега въпросът всъщност е как да стигнем до там, как да получим това, как да открием кое е препятствието за това в живота ни. Трябва да разберем, че това, което наистина ни възпрепятства по пътя към тази невинна любов, е егото. Какво е егото? Егото е като сън. Сънят съществува, докато не спре да съществува. Не можеш да наречеш съня реален, но не можеш да го наречеш и нереален, защото имаш преживяването. Егото е просто да бъдеш неестествен. Ако егото е толкова неестествено, защо всяко човешко същество има его? Причината да имаме его е, че то е необходимо по някакъв начин за израстването ни в живота.

Семето има обвивка или черупка около себе си и когато го напоиш с вода, то покълва и тогава покритието пада. По същия начин егото е необходима неестественост, която се развива в теб, когато си на две или три години. Преди това си в състояние на пълна, невинна, блажена любов. После се появява егото като обвивка. Това, което прави знанието, е да премахне тази обвивка от теб и да те направи отново като дете, естествен, непринуден и невинен. Когато си естествен, непринуден и невинен, няма его.

Егото не е материя, но не е и не-материя като тъмнината. Тъмнината е просто липса на светлина. Няма такова нещо, което се нарича его и да има материя. Може да се каже, че е просто липса на зрелост или липса на чисто знание. Как може да бъде преодоляно егото? Чрез самонаблюдение, чрез разбиране на себе си по-добре и чрез навлизане дълбоко в себе си в медитация.



Книги на Шри Шри Рави Шанкар

Мързи ме да изчопля целият разказ :)


Алан Маршал-Ракажи ни за пуйката Джо!
Да целунеш или да не целунеш

"Няма нищо по-противно нещо от това да целуваш роднините си или стари приятели.Познавате ли поне един достоен за това роднина
или стар приятел. Разбира се, не.
...........
Тук обаче моята цел е по-друга:искам съвет от вас.
Когато срещнете роднина или стар приятел, кой трябва да целуне другия и по какъв начин?
..........................
Да вземем за пример леля Мейбъл-колко ще ми дадете за нея?...Но да бъда сериозен.Винаги когато я срещна,
леля Мейбъл навежда глава встрани като папагал и я задържа така, докато я целуна по бузата.
Защо все аз трябва да я целувам? Защо аз не наклоня лице, тя да ме целуне?
Веднъж опитах това, но и двамата останахме в напрегнато мълчание, с бузи два-три сантиметра една от друга, сякаш се вслушвахме в мислите си.
Напрежението беше непоносимо. Пръв не издържах и мляснах леля Мейбъл по бузата, но тя бе изгубила вяра и вече отдръпваше лицето си, затова целувката ми попадна върху сребърната й лисица, струваща 30 гвинеи.
............
Консултирах се с Джордж по този въпрос.Джордж отвърна, че неговата леля Бърта винаги чакала той да я нацелува.Един ден й тикнал плешивата си глава и тя я целунала, смаяна от почуда.
После сбърчила лице като след горчиво лекарство и оттогава вече не си поднасяла бузата. Джордж ми обясни, че да целунеш плешива глава,
било нещо ужасно. Леля му оттогава се променла неузнаваемо.
..................."

"Казват, че като остарееш, най -напред си отиват краката и зрението ти.Не е вярно.
Най -напред си отива успоредното паркиране."
Времетръс
Кърт Вонегът

http://chitanka.info/text/2816

^{Отговор на elisaveta_p(08.05.2012 21:14):
elisaveta_p каза:
Има ли я на пазара тази книга. Искам да я чета на хартия}

^{Отговор на bonou2(05.07.2012 09:18):
bonou2 каза:
"Казват, че като остарееш, най -напред си отиват краката и зрението ти.Не е вярно.
Най -напред си отива успоредното паркиране."
Времетръс
Кърт Вонегът}

Ено още много актуално от любимият ми Кърт:
“ Никой не знае точния брой на безполовите, тъй като те са невидими за хорските очи… Някой ден трябва да излязат на парад с плакати, на които ще пише: “Опитах веднъж секс - не струва!” или “Десет години без секс - чудесно самочувствие!”, или “Поне веднъж в живота си помислете за нещо друго освен за секс! Кърт ВОНЕГЪТ, Точният мерник

<sup>Отговор на meri1(05.07.2012 10:46):
meri1 каза:

Ето още много актуално от любимият ми Кърт:
“ Никой не знае точния брой на безполовите, тъй като те са невидими за хорските очи… Някой ден трябва да излязат на парад с плакати, на които ще пише: “Опитах веднъж секс - не струва!” или “Десет години без секс - чудесно самочувствие!”, или “Поне веднъж в живота си помислете за нещо друго освен за секс! Кърт ВОНЕГЪТ, Точният мерник</sup>

Извинявам се,май съм слънчасала....нещо се повтарям..

"Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът може да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си. Срещата на една жена със себе си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със себе си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия."
Паулу Коелю

тц, тц, тц
сигурно вечно си в цвят лилав и с провиснал печрем. Ако въобще е останало перчем де при тия женски прийоми в борбата. ^{Отговор на meri1(23.07.2012 11:24):}

Антоан дьо Сент-Екзюпери
Малкият принц

" През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастни хора. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не ме накара да имам по-хубаво мнение за тях.

Когато срещнех някой възрастен, който ми се струваше, че разбира малко повече, аз го проверявах с рисунката си номер 1, която бях запазил. Исках да зная дали той наистина е способен да разбира. Но всякога ми се отговаряше: „Това е шапка“. Тогава аз не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Приказвах му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният биваше много доволен, че се е запознал със също такъв разсъдителен човек. "


бях го позабравила :)

"Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът."
Чарлз Буковски.

Аз живея тук и сега, днес. Моят живот се определя от позитивните ми мисли и действия. Оформям живота си според моите представи и планове. Радвам се, когато имам успех. Успехите ми се дължат на постоянството и упоритостта ми да мисля позитивно, да планирам конструктивно и да действам регаително. Аз имам креативна представа за парите.
Притежавам фантастично усещане за тях и възможностите за добра печалба. Поемам отговорност за всичко в чудния си живот - за мислите, думите и действията си. Постоянно усъвършенствам професионалната си квалификация и ми доставя удоволствие да съм добре подготвен. Искрен съм пред хората срещу мен, независимо какъв пост заемат. Аз знам, че всичко в живота ми зависи от моята позиция. Гледам напред и съм решен да направя най-доброто. Често се смея, ведър съм към хората и не забравям, че всичко, което излъчвам, се връща.
В момента съм в най-добрата си форма"

Артур Ласен

Добро утро :)
една прекрасна новина :)

"Сагата със забраната на правата на Маркес вече приключи и ние ще имаме щастието да се насладим на новите отпечатвания на едни от най-великите литературни произведения на XX век, отдавна влезли на челни места във всевъзможни класации на книги."

Наистина прекрасна!

"Любов по време на холера", Габриел Гарсия Маркес
"Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо."

"Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов."

"Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота."

а бе - на тази вълна съм :)))

Вещици в чужбина
Тери Пратчет




" Баба Вихронрав не я биваше за губещ. От нейна гледна точка загубата бе нещо, което се случва на другите.

— От егото й е — обясни Леля Ог. — Всеки си има по едно. Его. А нейното е страшно голямо. Разбира се, голямото его си е част от занаята на вещиците.

— Сигурно ще използва магия — натърти Маграт.

— Като използваш магия в игра на късмет, предизвикваш Съдбата — съгласи се Леля Ог. — Шмекеруването си е в реда на нещата. То си е на практика честно. Имам предвид, че всеки може да шмекерува. Но да използваш магия — това вече е предизвикване на Съдбата.

— Не. Не на Съдбата — мрачно произнесе Маграт.

Леля Ог потръпна.

— Хайде — рече Маграт. — Не можем да я оставим да го направи.

— От егото й е — тихо повтори Леля Ог. — Ужасно нещо е туй голямо его."



"Йен будистите са най-богатата религиозна секта във Вселената. Те твърдят, че трупането на пари е голямо зло и бреме за душата. Затова, пренебрегвайки личния риск, приемат за свое неприятно задължение да придобият възможно най-много, за да намалят риска за невинните хора"

^{Отговор на bonou2(29.10.2013 09:30):
bonou2 каза:
а бе - на тази вълна съм :)))}



Баба Вихронрав обаче въобще не мисли да умира или да се пенсионира - след кратка криза на идентичността решава да поеме ролята на жива легенда, и се справя с нея доста успешно.

чуй, чуй :

"В щастливия завършек няма нищо лошо — разпалено заяви Маграт.

— Слушай какво, щастливият край си е наред, ако излезе щастлив — отвърна Баба, вперила поглед в небето. — Но не можеш да го направиш вместо другите. По тази логика единственият начин да създадеш щастлив брак е да обезглавиш младоженците веднага след като са казали „Да“, нали? Не можеш изкуствено да предизвикаш щастие… — Баба Вихронрав се загледа в далечния град. — Единственото, което можеш да предизвикаш — додаде тя, — е завършек. "

"Кривунци!"