Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години!


Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да
повярвате, че сте успели да доживеете до днешния ден. Ние се возехме
на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата
ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата
с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха,
а шкафовете вкъщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични
чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого не би му хрумнало да
кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на
някое бунище, и едва когато летяхме по нанадолнището си спомняхме, че
сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи,
играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното
осветление - там където го имаше. И през цялото това време никой не
можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща
бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове,
GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на
кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако
някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така,
без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без
охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме само игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките -
и на никой костилките не му порастваха в корема. През междучасията се
пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите
постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията.
Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите-
никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни
ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се
скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите на онези
времена вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се
състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща.
5.След края на работния ден се връщаме вкъщи и отговаряме по
телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се
връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още
дори преди да си изпием кафето.
9.Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10.Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11.Още по-лошо - вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12.Прекалено си увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13.Трябва ти само секунда , за да пробягаш с поглед текста и да се
убедиш, че номер 6 наистина няма.

Източник: някъде из нета

Вярно от първия до последния ред,...........

Боже мой,колко си права!!!

Много носталгично,наистина е така!Но като си помисля,че технологиите се развиват все повече и повече ,просто не ми се мисли.Жалко за децата((((((

Поздравления !
Вярно от първия до последния ред,...........
Абсолютно вярно!

Каси, абсолютно вярно е :)))

и все пак ;)
На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета и това беше лоша идея .... след солидно изгълтване на всички лекарства в къщи, съм убила нервните клетки на родителите си за десетилетия напред и съм оцеляла като по чудо ;)

покрай едни самоделни колички от дъски и лагери и полет по нанадолнището така си цепнах главата, че пак убих нервни клетки и пак оцелях по чудо ;)

Нямаше мобилни телефони, представяте ли си какво е да заседнеш в асансьор на етаж където има само глухи старчета :))) затова т.7 ни пази нервните клетки :))

за т.4 се замислих - имам ли приятели без ел.поща или телефон - май нямам такива, но не защото нямат мейл :)) да не говоря, че покрай мейла имам приятели, за които не съм и мечтала :))

живота продължава ;)

Разбира се, че животът продължава.
Това го намерих в компютъра си, докато разчиствах разни излишни файлове, и ми стана носталгично наистина. Усещане, подобно на това, което ме обхваща, гледайки старо българско кино ;)

Ха, Каскада, ми къде са фунийките бе :))) Цар бЕх на целенето :))) Като ни прекипеше, лепвахме връхчетата със смрадливото Каленце и ставаха трепач за досадници :))) Мммм, гоооттт :)))

Кимба

що не спиш бе?

Много вярно.Стана ми мъчно за отминалите години но за съжаление и една секунда не се връща обратно.Ние от това поколение поне имахме хубаво детство а сега децата ни стоят по цял ден на компа или на телевизора.Весело посрещане на Новата 2008 г.

Ползата от вредата или вредата от ползата?
Някой дали би се наел с категоричен отговор?
Макар че - да рисуваме още с въглен по стената на пещерата???

И слава богу, че животът продължава!

Ей, Кас, върна ме години назад - толкова ми беше хубаво, та чак ми иде да се разплача....

ами гората - Господи, цялата гора беше наша - що стражари и апаши сме "изтрепали"

животът продължава - беше хубаво, но и сега ми е толкова хубаво, че.... пак ми иде да се разплача...

...откъде ли щях да ви познавам всички вас?!
с обич - едно дете от 50-60-те години ;-)

Честита 2008:)

Хей, деца, хайде на пързалката!!!
вярно, че шейната няма да ме побере, но за това има и други вещи - помните ли?!

От години тук не е валял такъв сняг, та чак ми се иска да крещя от кеф!!!

_{пп: Кас, извинявай, че се "лепнах" за твоята тема, ама - носталгия... ;-)}

И аз съм от тези деца...

Много обичах да се спускам със шейна по някоя улица, а живеехме на Авицена - малко над Орлов мост. Пък по булеварда колко сме хвърчали с колелетата - като се засилим от Ропотамо та чак до Ректората (когато го строиха).

А на жумичка как сме играли..., но бяхме около 50 -тина дечурлиги в махалата.

Колко обичах да ходя боса по паветата под дъжда, но миеха улиците два пъти седмично.Никак не харесвах, че тъкмо сме се увлекли в игри и то станало 12.00 и до 16.30 никого не пескаха на улицата - обедна почивка.